Приказката...
Слънцето огряло планината. Надникнало зад хълмовете на Южните Родопи и се усмихнало на нивите с тютюн.
Било предвоенно време и тютюна само се пушел. Били забравили лечебната му древна магия.
Работили, за да оцелеят, да нахранят децата си. Тютюна им отдавал от топлата си сила.
Научил ги да продължат живота си в чуждата страна и да знаят, че знанието ще се върне. То пътува през поколенията и чака човека, времето и мястото.
Слънцето огряло равнината, надникнало зад Мадарските скали и се усмихнало на лозата с грозде. Погалило ги и ги благословило.
Било предвоенно време и от гроздето правели вино. Каруците влизали в двора и работниците разтоварвали ароматните гроздове. Били забравили древните му лечебни свойства.
Работили, за да оцелеят и да научат децата си на занаят. Знанието пътувало през поколенията и чакало времето, мястото и човека, за да бъде предадено нататък.
Това не е приказка, това е моята родова история. Дойде времето, мястото и човека магията да се появи.
Тя се роди на Мадарското плато и заживя чрез маслата.
В един топъл октомврийски следобед седях на Мадарското плато.
Никога не бях ходила най-отгоре където има само камъни, треви и невероятна енергия.
Гледах зелените поля в равнината долу и си мислех колко ли хора са седели тук като мен през вековете и са тънели в безвремие.
Бащиното ми село надничаше там и разказваше за човешките съдби на хората живели преди мен, въздуха носеше отпечатъка на техните животи и съдби, на всичко, което са направили и не са могли да направят.
Мислех си за тях, как са обработвали земите си, как са отглеждали храната си, как жените са тъкали черги, какви ли приказки са разказвали вечер на децата си, колко ли надежди и любов са крили в сърцата си?
Какво друго са знаели и можели хората по тези магични земи и къде са тези знания сега? Колко ли хора са изпитали своята сила, получили своето знание и живели в любов и хармония с Вселената в тези древни, свещени земи.
Седях и гледах равнината, удивлявах се как няма нищо излишно, как всичко е свързано с всичко и колко мир и покой носи това на човешката душа.
Внезапно усетих някакво раздвижване във въздуха, денят беше ясен и слънчев, а пред мен се издигна стълб от сивкава светлина. Стоях безмълвна и просто усещах. Цялото ми тяло беше в покой, усещах как нещо идва към мен. Нещо търсеше мен и беше пропътувало през времето и пространството, за да ме намери.
Сърцето ми се разтвори и изпитах невероятен прилив на любов, сълзи се стекоха по лицето ми. И тогава чух глас. Идваше от някъде, от вечността.
Говореше ми за древни магии и лекове. Учеше ме как се лекува човешката душа като смесиш маслата и се намажеш с тях, учеше как да направя магията и да я дам на хората.
Да заобичат себе си, да се поклонят на рода си и да чуят гласа на душата си.
Как ден след ден маслата вършат свойта чудодейна работа, показват ти картини на ширнали се поляни, галещо слънце и приказно красиви цветя.
Как те карат да се се заобичаш с цялото си сърце, да закопнееш по земята си и да си спомниш за връзката си с нея. Слушах и помнех всяка дума, все едно винаги съм го знаела. Все едно си спомням малко по малко как се смесва с любов, как се говори на маслата и как се създава лечебната хармония между тях.
Всичко си идваше сякаш на местата и цялата картина се нареждаше пред мен. Бях толкова изплашена от силата, която носеше това нещо и усещах цялата любов, която то събужда в сърцето ми.
Накрая чух името на тази магия. Наричаше се „ Две българки“. Що за име е това, запитах се и в този момент осъзнах, че няма нищо по истинско и красиво от това име.
